Син на шивач се борил срещу гръкоманите в Смолян повече от четвърт век

  • Последна промяна на: 18:33, 09.01.2017 г.
  • Автор: "Отзвук"
  • В рубрика: Култура

180 години от рождението на поп Райчо Начев

Годината е 1836-1837. В Смолянско върлува чума и изморила голяма част от населението. Смолянци се разбягали из съседните гори по колиби и временно пригодени жилища. Семейството на Начо Бечев заедно с други съседи се настанили в местността Чернока. Там под една кичеста ела се родил син, когото нарекли Райчо. Той не израснал висок и строен като елата, под която се родил, а останал нисък, но жилав и здрав като нейните корени. Нисичък, сух и възловат като планински габър, този човек е бил упорит като габърите, които пълзят по сухите скалисти съсипища, за да им се чуди човек на какво се захващат и ловят. Син е на бедни и благородни родители. Първоначалното си образование получава по гръцки в с. Горно Райково и после сам се научил на българско писмо и четмо. Учи и при първия български учител тогава Георги Чакъров. Бащата е шивач на тогавашния в каазата управленец Салих ага, който раздавал правдини. Грижил се за духовното преуспяване на населението. Помагал на християните и на мохамеданите. Райчо усвоява занаята на баща си и го практикува до старини, макар да е свещеник. До 25-ата си година се скитал из Рупско и Драмско и често ходел в Пловдив за гайтан. Там се запознал с Найден Геров, от когото добил въодушевление да работи за възраждането на своя роден край и отърсването му от гръцкото духовно иго. Надарен с твърда воля, със силна енергия и пламенно родолюбие, Райчо Начев пръв донесъл от Пловдив българска книга и се заловил с премахването на гръцкия език от църквата и училището. Борбата е била тежка. Фанариотите, които не искали да се простят с надеждата да погърчат всичко в Смолянско, изпращали емисари, гръцки свещеници и наместници да се представят пред турските власти с цел пропаганда. Те се ползвали с доверие. Времето е било трудно. Само ако се спомене за свобода и българско – било престъпление, заслужаващо смъртно наказание.

Поп Райчо – скромен, но твърд и доблестен човек, беззаветен ратник и защитник на всичко българско, изнася на плещите си цялата борба за възраждане на българщината. В Смолян никога не е имало истински гърци. Но по едно време тук се заселили няколко семейства власи-християни. Отседнали в Горно Смолян и започнали търговия. Те активно подпомагали политиката на гръцкия свещеник. Под тяхно влияние по-малодушните и неспособни за борба българи и тези, които искали да живеят по-спокойно, започнали да се гърчеят. Те имали привилегии пред турците, затова искали в църквата да се служи на гръцки език. Затова определено гръкоманите били в Горно Смолян. Но не всички. Имало е случаи, когато единият брат се чувствал българин, а другият се гърчеел. В Долно Смолян имало съвсем малко гръкомани. Затова и църквата била българска. Там служил поп Райчо.

Подобна трагедия преживява и Райково – Горно и Долно. Жителите на долната махала – повечето чобани, аргати и прости земеделци, при възникналата през 1864 г. на какъв език да се чете в църквата, се провъзгласяват “болгари”, а горномахленци подкрепят гръкоманите. И в Смолян и в Райково черквата се разделя, разделя се и училището, и училищната дъска. Възникват крамоли, побоища, криене на ключове, чупене на църковни врати. Тогава се решава да се редуват – едната седмица в църквата да служи български свещеник, а другата – гръцки. Преследван, глобяван, затварян не един път и бит, поп Райчо емигрира в Източна Румелия и се установява в с. Крумово, а в 1873 г. в с Голямо Конаре е ръкоположен за свещеник. От тогава до смъртта си свещеник Райчо свещенодейства в родния край, а най-много в Пашмакли, който е център-седалище на пришълци гърци и цинцари, с които бил в постоянна борба. Много пъти през тъмните за този край времена поп Райчо е клеветен от гърци и гръкомани, затварян от турските власти, но и много пъти от явна смърт спасяван. В негово лице гръцките владици, които идвали по тия места, срещали доблестен защитник на всичко родно и българско. Със своята примерна пастирска дейност и благ характер той оставя добри спомени в цялата кааза. Сътрудници на поп Райчо и поборници за българщината от 1850 – 1885 г. от Горната махала били: свещеник Андон Кузмов – първо чирак, шивач, а после ръкоположен за свещеник в Златоград, Гочо Ликин-Даскала – сродник на поп Райчо, Никола Гегов Гечовски – зидар, тиклар, неграмотен, роднина на поп Райчо. Той и наследниците му Василка и Георги, подаряват най-хубавата си градина за постройка на българска църква. Това е мястото, където сега е Пето основно училище; Тома и Станчо Томовски – братя и върли душмани на гръкоманите, Бечо Капсъзов – зидар.

От Долната махала: Ангел Стоев Кацаров, Сивко Вълчев Вълчевски, Райчо Белев Пампоров, Христо Табаков, Георги Кацаров – учител и деец в делото, Тодор Кацаров – шивач, Тодор Г. Дорков – учител. Всички те – патриоти и борци за народна свобода, за българска църква и български училища, изпитали турския тормоз, затвор и нож. Мнозина от тях дочакват свободата, преминават последните години от живота си скромно, почти незабелязани. Свещеник Райчо Начев бил стълбът на българщината в Пашмакли и с право се нарича баща на българизма. Тук той е бил защитник на българите пред турците и властта им в цялата кааза.

Ожесточени църковни борби започват след построяването на църквата “Св. Георги”. 1876 г. – срещу Рождество Христово гръцкият свещеник обявил, че на сутринта литургията ще се отслужи от тях. Заключили църковните врати с дебела конска верига (букайо). А било ред на българския свещеник да служи. Българите първенци – Райчо Пампора, Христо Табака, Стою Кацара, Колю Гегов, Сивко Велков, Анастас Белев, Дорко Георгиев, обаче, силно възмутени, през нощта заедно с поп Райчо разбили заключените врати и поп Райчо отслужил литургията на български език. Сутринта гръкоманите срещнали богомолците на излизане от църквата и веднага се отправили към каймакамството. Поп Райчо бил извикан и на въпроса защо така, отвърнал, че са българи и това е българска църква. За тази му дързост е арестуван и затворен в мазето на каймакамството. Кога е освободен не се знае, но по спомени на дъщеря му Мария Капсъзова е бил изправен пред турски съд.

1878 г., когато турците виждат края си, черкезите възнамерявали, отстъпвайки към Анадола, да запалят църквата и училището в Бостина. Натрупали много плетища, за да я запалят и заминат. Поп Райчо надушва това и една нощ преди случката взима църковните одежди и други вещи и ги заравя до сегашната Чилингирова чешма. След заминаването на черкезите вещите отново са прибрани в полуизгорялата вътрешна част на църквата. В същото това време умира жена. Никой не се решава да я погребе. Страхът е по-силен. Поп Райчо извършва това, като се облича в женски дрехи и я опява.

1878 г. Освобождението. Част от освободителните руски войски идват в Смолян. Поп Райчо организира посрещането им, държи реч на площада.А когато смолянци разбират, че съгласно Берлинския договор Смолянско остава отново в Турско, поп Райчо повежда делегация от няколко души към Караманджа. Спят там няколко нощи,за да дочакат комисията, която да очертае границата и постави граничните пирамиди. Те излагат исканията си на 12 чисто български села да бъдат в българско. Това става доста по-късно.

1879 г. На Гергьовден гръкоманите отново опитват да се наложат. Поп Райчо започнал службата по-рано.След излизане от църквата се отдали на веселие. Тогава жандармерията заобиколила махалата. Дошъл сам и каймакаминът. Но българите изпратили жените да се разправят с него. Те казали, че са изпъдили протосингела и ще счупят главите на гърците, ако още веднъж се осмелят да дойдат. Каймакаминът обаче заключил църквата и взел ключа. Поп Райчо отново е арестуван. На следващия ден жените се явили при каймакамина и вдигнали врява да им върне ключа и да освободи поп Райчо. Така се борели българите от двата лагера в Смолян, като в края на краищата горномахленци решили да си направят църква, посветена на Св. Дух и в нея да има постоянен гръцки свещеник. В началото тя е била дървена, а по-късно след стихване на борбата всички жители решават да я направят каменна. В тази махала живеел поп Райчо, а имало и българи. Наредено било службите да се редуват – на гръцки и на български. Така било няколко години, в които гърчеещите се почнали да тормозят българите, а поп Райчо по политически причини емигрира за няколко години. Връща се в 1879 г. и организира празнуване на Деня на славянските просветители Св. св. Кирил и Методий. Първенството било съпроводено с веселие и пушечни гърмежи. Станали остри разправии. Турците затварят черквата за 5 години, а поп Райчо влиза за кой ли път в “едижийската одая”, където отпочиналият му в изгнаничество гръб се запознава пак с опакото на заптийските ятагани.

Свещеник Райчо Начев е бил подчинен на Одринския митрополит. Като такъв често е изпращал писма с различно съдържание. Моли митрополита да съдейства за освобождаване на арестувани от еди кое си село и откарани в Одринския затвор. Или емигрантите от Дереке, дн. Момчиловци, изброява имената им (желаят да се върнат по домовете си). Чрез поп Райчо близки на затворници в Одрин им пращат пари, застъпва се за изпадналия в немилост пред турските власти поп Атанас Келпетков. Лишили са го от правото да служи. Моли митрополита да се застъпи за него. Когато се преброява населението в Турция, поп Райчо пише до митрополията и пита опасно ли е гърците да се възползват от случая и да обявят всички християни за гърци. Защото турците искали всички немохамедани да се запишат в една графа – християни. Иска съвет какво да се предприеме. Поп Райчо получава отговори и конкретна помощ, особено за поп Атанас Келпетков. Наред с църковната, поп Райчо е развивал и революционна дейност Като председател и ръководител държал здраво в ръцете си всички, които били в организацията и само той давал отговори където трябва. Споменава за среща с Васил Левски (по сведения за революционната дейност на поп Райчо от Никола Поповски). Поп Райчо е бил известен за това и в уречения ден и час го е чакал. Срещата станала . След като В. Левски преспал у поп Райчо, последният го изпраща за Широка лъка с доверен човек. За да остане и да се помни мястото, поп Райчо казал на сина си Анастас да постави нишан, за да се знае. Поп Анастас прави на това място къща за синовете си. А къщата на поп Райчо била на високо и огледно място, имало задна вратичка, през която лесно и незабелязано можел да се измъкне и укрие в храстите на Бърдо всеки застрашен. Често тази къща е посещавана от незнайни гости, които са изчезвали сутрин рано, по тъмно. Предупреждавал и невръстните си синове да не казват на никой, че са имали непознати гости. Като се има предвид неговата народополезна дейност, лесно можем да се досетим за тайнствените гости.

Годините минават и напредналата възраст и духовният сан, който заема, не позволяват на доблестния борец да води борбата с такива средства като на младини. Но поп Райчо възпитал достойни заместници, които поели по неговия път.

Поп Райчо има своите наследници: син Анастас, 27 години работи като учител, 29 години служи като свещеник, 15 години е бил архиерейски наместник, основател на читалище “Христо Ботев” в Смолян, на революционна организация в Смолян; син Гавраил – с негово съдействие се открива българско училище в Горната махала в 1910 г. В 1919 г. е кмет на Смолян, голям общественик; син Стефан – завършил право в Солунския университет, починал твърде млад; дъщери Василка, по мъж Милушева, Мария, по мъж Капсъзова, Шина, по мъж Попниколова. Всички те са стълбове на българщината в Пашмакли и каазата. Поп Райчо умира на 23 септември 1910 г. Угасва един живот, за да продължи чрез неговите последователи. Този възрожденец, българин, защитник на родното – поп Райчо – е народен будител в трудното за българския народ време. Трябва да помним!

Мария Костадинова

Водещи новини

Архив — новини

2017
  • февруари
  •     1 2 3 4 5
    6 7 8 9 10 11 12
    13 14 15 16 17 18 19
    20 21 22 23 24 25 26
    27 28          
  • януари
  •             1
    2 3 4 5 6 7 8
    9 10 11 12 13 14 15
    16 17 18 19 20 21 22
    23 24 25 26 27 28 29
    30 31          
2016
2015
2014
2013
2012